коледна

 

Най-хубавата картичка, която съм получавал за Коледа изглежда така:

Весела коледа!

благодарности на Ачо

Коледата в собствен стил

Преди известно време Събев пусна един пост със звучното заглавие "Всеки блогър със стила си", в който идеше реч за коледната реклама на кока-кола и различните стилове на писане… В случай, че не сте обърнали внимание на линка по-горе, ей го тук въпросния пост… Ето я и въпросната реклама: 

 

 

Получи се много забавно, хората се радваха, блогърите също (тъй де, тъй, нямах предвид, че блогърите не сме хора :-)), а идеята заслужава да се "експлоЪтира" още…

Вероятно всеки, който си има блог, като прочете тоя пост и си казва "Баси, туй как би звучало в моя стил?!" и на всеки му се иска да се види през очите на другите… И тъй като ще е нечовешко (или адски скъпо) да нагърбим някой да пише в характерния стил на 1000 човека, примерно, можем да пробваме следното: Всеки разказва коледната реклама на кока-кола (оная с камионите) в типично негов стил, поства по един линк или трекбек тук или още по-добре в на Събев поста (че в spaces.live.com анонимни коментари няма), всички четем и се забавляваме… Моята версия:

Отварям очи. Не съм се наспал още… Ама някакви звънчета ми звънят в главата и въобще и не показват намерение да се разкарат… Баси, няма да пия бакарди повече! От другата стая се чува едно звучно "тряс" и долита някакъв звук, нещо средно между стържене на вилица в чиния и звук на ъглошлайф (ъглошлайф със "ф" ли се пише или с "в")… Телевизора се е включил, на чалга канала… Понеже съм някакъв вид технократ с аристократично-технологично самочувствие, живеещ във век, по-голям от 20, не мога да си позволя да се събуждам с простите мелодийки на gsm-а, а и той не може да намери сили да ме събуди… Затова се събуждам с телевизора… А понеже съм кръчмарско изчадие, съм си го настроил да ме събужда с местния чалгарски канал… Ставам и се учудвам – по възглавницата ми замазано от виненки, дроздофили или както там се наричат ония творения на природата, които те издават пред шефа, че си (пре)пил предходната вечер… Не, не са мъртви, въпреки че не знам какво би оцеляло на метър от устата ми… Заглеждам се по-внимателно и виждам, че една от тях е насъбрала другите около себе си и очевидно ги забалвява, щото извършват някакви движения подобни на гърч от смях и тропат с по четири-пет краченца по възглавницата… Баси, няма да пия бакарди повече! Звънчетата пак започват да ме тормозят и аз решавам, че е време да отида да изпия едно кафе, барем ми се оправи главата… Оставям виненките да се забавляват… За отрицателно време се нанасям в гащите, обувките, якето и фащам пътя… Слизайки надолу, още в асансьора, забелязвам, че звука от звънчетата се усилва и става някак по-ритмичен. Обвинявам кръвта си, която, според скромните ми познания по медицина, е нахлула в главата ми, докато съм се обувал, и понеже концентрацията на бакарди в нея е по-височка от необходимото ми е образувала някаква бледа форма на халюцинация… Асансьора спира без да има хабер на кой етаж спира понеже е от старичките модели, онези от преди изобретяването на електронната лампа… Опитвам се да вдигна крак и да взема половин метровата разлика между мнението на асансьора за височината на пода на първия етаж и това на самия първи етаж… Безуспешно… Спъвам се, както само асансьор може да ме спъне и политам напреде с мисълта, че имам около половин метър разстояние за да предприема мерки да спра … и звук на звънчета в главата си… Не спирам… Свличам се по стената като снежна топка по джам, а в главата ми прозвучава едно мощно "Хо-хо-хо, Весела Коледа"… Баси… о_0 Това наистина ли го чух?! Следва натрапчива мелодийка, припяваща "празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа" и … звънчета … Сериозно се замислям, това снощи в чашата ми абсент ли беше или бакарди… След около 30-секундни напъни, установявам, че дори не помня къде съм бил снощи… Взимам завоя иззад блока и ченето ми увисва до земята… Някакви свръх червени камиони, дълги на цвят, заели целия път… Карат плътно един зад друг… Тези хора къде са се учили да карат!! Виждам един бакшиш, излязал от таксито, гледа и попържа, очевидно впечатлен от шоферските умения на драйверите на червените камиони… След десетсекунден период на учудване, в главата ми пак долита звук на звънчета и чак тогава осъзнавам, че той всъщност идва от камионите.. или атмосферата около тях… Забелязвам огромните надписи на тях, очевидно са голяма корпорация и се чудя, тия дали работят върху на Microsoft платформата или нещо друго… Само че, надписите нещо не мога да ги разчета… Кьора са, зяпам, гледам… Тцъ – не става! Замислям се аз въобще виждал ли съм кристално от както станах, и дали въобще нося очила, контактни лещи или апарати за нощно виждане, но паметта в мозъка ми ми връща същото като предния път – "Disk boot failure. Insert disk and press any key."… Решавам, че нямам остъкление и започвам да си рочвичкам из очите, барем се оправи картината… Какво пък – с телевизора така правя… и с монитора… Откривам … дроздофила … Милата, заблудила се е и се е завряла в зъркела ми… Вече виждам, тогава разчитам надписите на камионите, "кока-кола" били, аз съм фен на кока-кола, обичам кока-кола, пия по седем кока-коли с една ракия, снощи пих много кока-коли с бакардито, искам и сега кока-кола, как хубаво ще ми се отрази една кока-кола след този махмурлук… кока-кола, КОКА-КОЛААААААА!! Един от шоферите забелязва потеглите ми лиги и метва една бутилка, отварям си я с кеф, сядам на едно бордюрче, паля цигара и се наслаждавам на живота…. "Празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа"… 🙂

8-ми декември – всички ще умрем!

пост #2 от 2…

Ръководен от мотото "по-добре късно, от колкото никога", реших, че трябва да седна и драсна някой ред за 8-ми декември и аз… Седнах и се улях…

Та, живи сме! Оцеляхме! То това не е новина вече де, но за тези от вас, които не знаят – очертаваше се един доста сървайвърски 8-ми декември… Много сняг, дъжд, мъгли, студ, закъсали влакове и автобуси… В предишния пост ви помолих ако случайно не се върнем и не постна нищо до вторник (предния вотрник :-)) някой да се обади на националната гвардия или планинската спасителна служба… Е, недейте! (…не че някой се засили де…) Върнахме се живи, а ми отне толкова време, защото се оказа адски трудно да си съберем спомените… Още по-трудно беше да си изберем версия, щото колкото човека бяхме, толкова различни версии на една и съща случка имахме… За щастие живеем в информационен век и на събитието имаше доволно количество апарати, камери, телефони, котлони и ютии, че да можем да възстановим хода на историята… Затова, пък и щото съм леко присипнал, ще говоря повече със снимки и видеоклипове (нетипично за мене)…

Всички ще умрем!

РоскоКакто казах вече, очертаваше се труден 8-ми декември… Кратката информационна сводка, която направих преди тръгване тотално ми срина желанието да ходя където и да е било… Ама тръгнах, … макар и с настроение на осъден на смърт. Къде за да се направи на интересен, къде за да ми разкара облаците от главата, човекът-глава, Главан или просто Роско (на снимката в дясно, а му викам така, щото има огромна глава и не го е страх да я използва – ето например случи се така, че Ачо реши да му скочи на главата и сега е с пукнато ребро…) изръси едно "Всички ще умрем!" в силна контекстуална връзка с лошите условия по пътщитата в Балкана, което пък се оказа блестяща проява на черен хумор и се хареса на всички. Съответно, го направихме девиз на похода… Това от своя страна ни превърна в леееекинкоо странна гледка – ако в четвъртък (06.12.2007 г.) или неделя (09.12.2007 г.) вечерта по гарите сте забелязали група малди хора, част от които говорят с руски акцент, с раници и китари, които врещят неистово "всички ще умрем" и това им се струва забавно – ние сме… 🙂

Аа-а-ах, къъсметчееее!

Кое е най-интересното нещо, което сте намирали? Не, сериозно! Най-големият ви късмет? Щото ние си намерихме циганин… Под седалката… Във влака… На отиване още… Не, не е от алкохола…

Историята е чат-пат такава: На гарата в Русе имаше двама циганина, които бяха решили, че са много интересни – единия гълташе огън (от запалка) и произвеждаше някакво подобие на музика, като използваше тялото си за барабан, а другия се правеше на публика и викаше, раздаваше аплодисменти и правеше мексикански вълни на другарчето си… Тъй като си представях някакъв абсолютен ужас в планината, настроението ми хич го нямаше и съответно циркаджийските номера на джипси брадърите ме поизнервиха…

Малко по-късно, във влака вече, част от нашата група седи и си мисли за шоколад… ЗдравкоНе, не за шоколад – говорят си хората… Влизам аз, споделям за манготата от гарата и колко са ме изнервили… И излизам… Някоя друга минута след това, една от двеойките забелязва, че има нещо под седлаката на другарчетата й срещу нея, което според Здравко (снимката вдясно) било тръба! Тръбата обаче, помръднала насам-натам и пропорционално с учудването на девойките се превърнала в циганин… С триста-четиристотин зора успели да го имъкнат изпод седалките и да го разгледат в целия му блясък… Пича спекъл, щото се оказало, че е един от циркаджийте от русенската гара и след моето изказване си помислил, че живота му свършва там… Оказахме се хуманна група с дълбока етническа толерантност, тачеща малцинствата и за да докажем, че не сме расисти му събрахме пари на пича да се вози седнал :-), което пък според Роско се оказа голяма грешка, щото нашия гратисчия носеше "телешка бокс" и имаше ланец колкото кутрето ми… Интересно, ако не са парите проблема, то излиза, че е накякава малцинствена особенност или обичай да се возиш под седалките… А може просто да му е било студено 🙂 …

Останалата част от пътуването до гара Левски беше изпъстрена предимно с алкохол и за да разнообразим обстановката с Главан направихме едно представяне на русенската група:

 

Гара Левски, пази багажа!

За втора поредна година ми се случва да шаря напред-назад из родината с огромна група и жива музика… Имаме навика да се изсипем на някое място, да вдигнем търъпаната и да си ходим, като оставим случайно пребиваващите там биолигични единици сериозно замислени за произхода на вселената… Както вероятно се досещате (малко съм уморен и съм предсказуем вече), точно това направихме и на гара Левски… Гара Левски е едно "чудесно" помещение, с акустика на бъчва, където младите почитатели на баирите обикновенно прекарват по четири часа от живота си, чакайки луксозните композици на родната ни държавна железница. И докато за придружаващите ни хора (особенно тези, които идват за сефте), това, което ще правят през четирите часа е мистериозна житейска тайна, за музикантите ни тя се заключава в три действия: влизам, пея, излизам:

 

Ако се сещате, преди да тръгна се опитах да си направя някакви криви сметки колко човека ще бъдем, от къде ще идват хора, кого от старите си познайници ще видя… Дръжки! Оказа се, че сметките са наистина криви, защото още докато правехме горния клип с Главан, на гара Левски, ‘зе че се появи Юри, известен в планинския свят като Ленин, заедно с чифт-два непредвидени ентусиаста (типично в негов стил)… Паметния момент, сравним само с посрещането на руската освободителна армия, е запечатан за вечни времена на горния клип…8-ми декември 2007 - Роско дефлорира бомбето на обущата си...

Малко след като слязохме от влака, стечение на обстоятелствата роди най-голямото екологично откритие на хилядолетието, което ще реши проблемите с глобалното затопляне и рециклирането на битовеите отпадъци… Някой ритна празна бутилка, друг го последва и докато от Булпак се усетят пред гара Левски се вихреше цяло световно първенсто по футбол с бутилка… Всъщност, футбол е силно казано, по-скоро нещо като пиян морков, хем защото нямаше варати, голове и фенове на Левски (той дойде по-късно), хем защото болшинството от играещите си бяха пийнали във влака… Така или иначе, тази така интригуваща игра приключи с трагичен инцидент – Главан съсвсем успешно си дефлорира единия патък… Паметния момент е отразен на снимката в дясно….

Иху-аху, водка и звук на стържещи черва са нещата, които занимаваха галвата ми през останалите няколко часа на Левски… И когато ушите ми застрашително много се подуха и заприличаха на ушите на Главан (се пак гарата имаше акустика на бъчва!), реших, че е време да си дам почивка на пачата и изелзнах да се поразходя из това завидно китно нещо наречено "Левски"… Точно когато стигнах до края на стълбите на гарата, стомаха ми удари аларма и аз включих всички пеленгатори, радари и ракетни установки с едничката цел да намеря храна… Манджа-а-а!!… Ококорен мернах някакво струпване на ламарини до гарата, което тукашните наричаха закусвалня… С целеустрменост на влак и поглед на току-що напъпила девица се насочих натам… Лепнах се на джама и … не можете да познаете какво видях… Не, не циганин… един ми стига вече… Лееееко закръглена лелка, на която в пръвия момент не можеш да познаеш кое и е лицето, кое и е опакото, млати нещо съз злоба, на която и Ханибал Лектър ще завиди… Тъй като бях в режим "тръси и унищожавай, и котките са храна", аз почти и симпатизирах – все пак върху купчината ламарини имаше таблека с ръждив надпис "закуски"… Тогава лелкоподобното същество вдигна ръка, с намерението да измлати още един път пихтията на масата си и гледката ме ужаси, коленете ми се подкосиха, а надушилите манджата девойки от Свищов около мен се разпищяха… Почуствах се като във филм на ужасите от 60-те години – лелката държеше топор, брадва, секира или както там го наричайте и очевидно я използваше за да приготви нящото, което имахме намерение да изконсумираме… Вероятно лелкоподобието е чуло писъците на девойките, защото впери поглед първо в тях, а после и в мен… През този момент, в който съществото със секирата ме запяше времето спря… Почуствах как жизнението сили ме напускат, облаците се движеха бързо и си играхеа със светлината на пълната луна, зловещ вълчи вой раздра тъмнината, пред мен прибягаха няколко загадъчни сенки и стана толова студенто, че дъха ми се виждаше, а от някъде долиташе църковна музика… За да прекъсне тази дупка във времето, лелкоподобието кимна с глава във стил "К’ъв го дървиш тука, бе младеш, не виждаш ли че млатя?!", размята секирата, сочейки нещо напреде си и из дълбините на купчините с ламарини се появи малък чичко с изключително опразнен поглед, който (погледа) буквално крещеше "Утре закуската съм аз!"… Той учтиво ни обслужи, поръчахме си питка с кюфте, друго нямаше, щото все още не беше измлатено и си платихме колкото за празнична вечеря в Шератон… Това кюфте няма да го забравя, защото и то не ме забрави и превърна последващия преход до хижата в труден за оцеляване момент в живота ми… Момент, в който трябваше да избирам дали да умра от стомашно-чревни спазми или да се отпусна и да отделя кюфтето върху лицето на следващия след мене, заедно с цялото съдържимо на стомаха си… Избрах да умра, защото "всички щяхме да умрем" така или иначе…

Кой спа на закачалката?

Чували сте го този лаф, нали? Ама не сте го виждали на живо… След като изядох онова, що излезе от на лелкоподбието ламарининената закусвалня се върнах при другите, поне ако умра от натравяне да умра сред хора… Мина малко време и влака дойде… От тия новите – Siemens-ите… Ако можете да избирате – не се возете в това нещо нощем! Няма по-неудобен влак! Все пак е правен от немци! А те не са особенно добри в ергонимията… Лично мнение… Ако не ми вярвате – кажете "удобно" на немски… гарантирам, че ще стреснете някой около вас… Както и да е… Напляскахме се вътре и понеже ‘ич не сме малко, се напляскахме един връз друг… Имахме два часа път още и заспахме койт’ как намери:

Бож спи на закачалката 8-ми декември 2007 - Оцелявал този, който се адаптирал най-добре... Битова сценка от от втория влак...
8-ми декември 2007 - Танер реши, че ще е супер експириънс, ако спи на врата.. Сериозно, колко човека от вас са спали на врата?!

Бож спа на закачалката (даааа, това е закачалка), Танер спа на мястото на вратата и тъй като спеше, не успя да я замести особенно ефективно, та се наложи хората да го прескачат… И всеки който го прескачаше му теглеше по един крак в главата… А някой спаха … един Господ знае върху кого са спали…

Тази маскирана като влак Siemens месомелачка ни изплю в насипно състояние в Троян рааано сутринта, както казва поета "рано събахлям, ‘ляб кът’ не сме се ‘ранили"… АчоОт влака, тупур, тупур – на автобуса.. Оказа се,обаче, че автобуса не можел да обърне за на връщане по късия маршрут, затова щял да ни кара по другия… Нашето гениално предложение да кара на задна по късия се отхвърли, и поехме по другия… По по-дългия… Типично за нашия възлюбен водач (Ачо, на портрьиетя в ляво), никой не знаеше нищо! Не знам дали въобще е имало втори маршрут, или си го е измислил, за да не го бием… Имам чувството, че и шофера не знаеше… Той всъщност наистина не знаеше къде ни кара… Нямахме идея нито колко път ни чака, нито какви са условията… А къде отивахме знаеха един двама човека… Това на фона на полуразмазаните ни физиономии (от месомелачката) и откъчслените викове "Всички ще умрем" си беше впечатляваща гледка… В "нашето" автобус имаха нещастието да се возят и една солидна група девойки от Свищов, с които щяхме да се засечем и на връщане… За разлика от Siemens-а, българския "Чавдар" возеше прекрасно, че се унесохме, че и заспахме… Кой както намери… Някой с отворена уста, някой с глава на една страна, а на някой не им се виждаше главата… Приличахме на мъртви… Само няклкото останали будни човека от нашата група се провикваха от време на време "всички ще умрем"…

Автобуса ни изльоска в Шипково и си би камшика… Налузихме калците, нарамихме раниците и поехме нагоре… А пътя нагоре е част, за която не ми се говори. 🙂 Особенно, когато е в сняг до колене… Така или иначе, освен няколко по-колосални боя със снежни топки и опитите на адаш’ ми да направи лавина (или планета – не разбрах точно), историята не помни никакви други социални прояви… Пътя нагоре беше тежък, но за семтка на това – продължителен, което пък беше проблем за двата чифта ентусиасти на Юри, щото нямаха раници, а си носеха всичко в сакове… Това което бях изял сутринта на купчината ламарини в Левски, очевидно е било котка, защото към обяд се събуди и почна да ми дращи в червата, което ми причини ужасни стомашно-чревни колики, баш на най-трудната (разбирай най-стръмната) част от баиря… Тъй като стомаха ми е огромен, болките в стомаха са голям проблем за мойта фирма… Не изневерих на традицията и се качих последен… И традицията не ми изневери и ме дари с чудна гледка… В далечината се виждаше връх Ботев, малко по-надясно Беклемето, и целия масив беше покрит със сняг… Призрачно бяло на фона на сгустеното, мрачно-облачно небе… Точно срещу тая "краасотъ" се намираше хижата (разбира се, на един още по-стръмен баир) а зад нея се виждаха пропелерите на два ветрогенератора… М-м-мм-м, приказка! 🙂 И тъй като за разлика от идиотщините, в описанията на пейзажи хич не ме бива (съгласете се, "сгустен" не е най-красивия епитет, който мога да позлвам), на – гледайте:

8-ми декември 2007

2007-12-07#01-03-38

Поощрени от хубавата гледка и движени от желанието да набием Ангел като го настигнем, продължихме нататък… Стигнахме до хижата около 3 часа следобед или поне аз тогава стигнах… Въпреки, че съм имал и по трудни преходи, за пореден път се израдвах до дупка на топла китна хижичка, свряна нейде там из Балкана, в която ме чака горещ чай… Не бях пушил от както тръгнахме и цигара с горещ чай на слънчева светлина се оказа събитието което ме вкара в нирвана… Слънчето препичаше косо на баира до хижата и тъй като целия беше в чисто бял, девствен сняг, ми образува тема за размисъл докато пушех – "това там аджъба облак ли е, и ако да, защо е толкова ниско"… Чак когато слънцето залезе успях да разбера, че в действителност е баир…

Хижа Васильов – хедшот и два фрага

Хижа Васильов Настаниха ме на покрива на хижата.. в смисъл – в таванската стая – третия етаж… Не съм ходил в казарма, но нашата стая много ми приличаше на войнишко спално помещение… В допълнение – за да стигнеш до нея, се качваш по едни свръх стръмни стълби, който за капак свършват със свръх ниска врата. Стълбите те уморяват, стигаш до горе с изплезен език и  ако не се наведеш следва хедшот… По едно време започнахме да се поздравяваме със "здравей, паркирах се още един път" и оставаше само да драскаме чертички за това кой колко пъти е срещнал гредата от близо… Статистиката показва, че мозъка ти изработва условен рефлекс някъде на четвъртия удар. Лошо няма, но рефлекса започва да сработва постоянно, а човек изглежда малко тъпо, като се навежда пред всяка врата, през която минава… Главан, разбира се, беше настанен на втория етаж, главно поради две причини: първо – във физиката няма метаморфоза на твърдо тяло, която той да е способен да направи с главата си, за да я провре през вратата, и второ – ако при тези жалки опити си беше ударил главата в гредата, щеше да срути хижата…

Наядох се, легнах, наспах се, станах, наядох се… Поради някаква мистична, вероятно с космически произход причина си бях накупил само риба в консерви… и един боб с наденица… Нямам идея защо! Знам, че на второто ядене започнах да се съмнявам дали не съм допуснал грешка… Вечерта, както вероятно се досещате, пихме, музкантите свириха, ние пиехме, музикантите пееха, ние пиехме… И така… Е да, не звучи интересно, но първата вечер за това я има – да си почине човек.. От пътя… И пътя от него… А каква по-хубава почивка от бутилка водка… 🙂 Като приключихме с тарапънъта, което по стар обичай направих отново последен, се качих горе, ударих си главата в гредата (разбира се) и легнах в дъскорезницата… На сутринта хората около мене ме гледаха все едно цяла нощ съм рязал дърва на главите им…

Мистериозни пещери, опасност от лавини и гигантски вентилатори

След сутрешното изтряскване в гредата пред вратнята на войнишката спалня (поредното), реших, че така и така съм стигнал до тук, ще е отвратилно ненаходчиво от моя страна да остана на топло в хижата, да цакам карти цял ден и да се наслаждавам на топлия чай с коняк… Налузих калците и аййде с ентусиастите към вентилаторите… Уточнявам: Ентусиастите са тия, дето не могат да седят в хижата много време и кръстосват околностите под предтекст, че се радват на гледката… Вентилаторите са двата огромни ветрогенератора на връх Васильов, а калци са едни смешни жълти крачоли, дето си ги качулим по крачищатата че да влиза сняг в обущата… Предходния ден се движех последен (почти) и се наслаждавах на добре утъпкана партина (партина с "а" ли се пише или с "ъ"??) с качество на утъпкването, на каквото концесионерите на магистрала "Тракия" могат само да завиждат… Тоя път, обаче, вероятно по стечение на обстоятелствата се озовах трети или четвърти в колонката и се налагаше да стъпвам в стъпките на другарчето пред мен, което пък е тъпо, щото трябваше да си гледам в краката, а така изпусках хубавата гледка…

Аз, подскачащ като яренце Без раница и с гамаши, които да ме пазят от снега (или да пазят снега от мене) пътя нагоре ми се стори като песен и заприличах на младо радостно подскачащо яренце, току що открило, че миризмата на женската му действа малко "по-така"… За да е настроението ми 100% козелско-тинейджъсрко слънцето препичаше чудесно и трябваше да си присвивам очите за да мога да гледам нормално, което още повече намаляваше и без това малкото ми зрително поле. Заради присвиването на очите ми се завиваше свят. Водата свърши. За отрицателно време… Главата ме болеше ужасно (не можах да разбера от ударите в гредата или от водката), а в устата ми имаше някаква миризма, все едно цяло стадо пуяци беше минал през нея (при все, че си мих зъбите!)… След бутилка водка вечерта има точно три неща, за които мислиш на първо време сутринта – "вода", "охх главата" и "водаааа"… Аз като "опитен" турист не си взех нищичко, нито вода, нито вода за пиене най-малко пък вода… Затова се наложи да ма’ам сняг… Но слънцето си печеше, и веднъж щом водоснабдителния ми проблем беше решен аз си заподскачах ярешки и се наслаждавах на това, що мога да видя от чудно красивата ни родина… А то не е малко… Обикновенно в планината, от хубавата гледка и незабравимия пейзаж винаги те дели един отвратително навъсен, стръмен (поне на 80°) ужасно противен баир… На връх Васильов няма разлика, освен че баира беше малък, но за сметка на това, тия дето се бяха качили преди нас, решиха че ще е изключително забавно ако ни разстрелят със снежни топки, докато преодоляваме това препятствие на гравитацията… Така в един момент (когато спря да ми пука и не се пазех от топките вече) аз заприличах на Нео и Робокоп в едно, а цялата сценка – на етюд от "Опълченците на Шипка"… Разбира се, "изкачването" си заслужаваше, и тъй като съм решил да не се излагам вече, опитвайки се да описвам пейзажи, ето малко гледки от върха:

д-р Радев каза, че това на снимката е идеално за захранване на стругарски цех... 8-ми декември 2007

Аз върху репера Изглед от връх Васильов  2007-12-08#14-35-43

От както Съдбата ми се изсмя в лицето на връх Ботев (това е друга история) се хендря по реперите на който връх сваря, не пропуснах и тука… Онова на втория ред в ляво съм аз, а онова под мене е репера (или както там се казва онова дето бележи дей върха)… Последния "пейзаж" (натюрморт на Ленин до коленете в сняг, гол до кръста) го сложих като доказателство, че зимата е топло в планината… Зимата е топло в планината, мамка му!! Ако щете ми вярвайте – ей го на – доказателство…

"Накачулено сичкото турист" на върха и щастливи, че поне наоколо по-високо от носовете ни няма, направихме една солидна размяна на снежни нежности, не заради друго, ами защото като си до коленете в сняг и наоколо няма нищо друго освен сняг, няколко антени и два ветрогенератора, няма какво друго да разнообрази престоя ти… Със същия успех можехме да се замяраме с вентилатори… Или ако бяхме до коленете в кал, щяхме да се замяраме с кал… Със сняг, обаче е някак по-чистоплътно… Като в реклама на белина…

Аз и баиря под мене, онова в далечината в началото на зиг-зага е АнастасовИзбелени и намазани до ушите в сняг се запътихме към мистериозна пещера, за което се оказа, че само Ленин я знае къде е точно (и там свършва мистерията)… Той, обаче, отпраши (или по-точно отснежи) в неизвестна посока и нито отчаяните ни вопли, нито мощта на мобилните комуникации можаха да го спрат…  Потърсихме натам, потърсихме насам и решихме да се върнем, щото да търсиш в сняг до кръста се оказа не толкова разпускащо занимание… След кратка демонстрация на използването на gsm в планината от страна на Анастасов (в ляво), се усведомихме, че всъщност пещерата била затрупана със сняг, а стълбите, чрез които се улиза в нея – натрошени… Това, заедно с девиза на похода, ни накара да се ориентираме към далеч по-безопасни занимания, Анастасовкато йедене и пийене на водка и коняк и затова се насочихме към хижата, което пък, отново според Анастасов трябваше да стане по права линия, без да отчитаме особеностите на местния ландшафт… Аз, че обичам да слизам (повече от колкото да се качвам), обичам, но такова слизане не бях правил – навъсен, стръмен баир, с по 70-на сантиметра сняг и наклон от 60-на градуса… Това, гарнирано със снежна козирка, надвиснала над нас и няколко човека, които смятаха, че е по-забавно да се търкалят с викове и крясъци надолу, направи опасността от лавина някак си по-вълуваща… Всъщност, нито козирката беше кой знае колко голяма, нито пък опасността беше кой знае каква, ама така и така съм я писал в заглавието, не пречи да драматизирам излишно… 🙂 Изтопорчихме се в хижата за отрицателно време (заради изключително праволинената траектория на маршрута ни), където пък остатъка от групата си бяха направили нещо средно между "голямата шанца" и селски улей за боб-слей… И при тях не липсваше тръпка, щото освен пътеката, по която ние минахме нямаше нищо друго, което да ги отдели от с 200-на метра по-дълго спускане… Абе, важното е весело да има… или материал за бъзик…

Итс алл абаут дъ сошъл…

Дойде вечерта на 8-ми, а тогава по стар или не толкова стар обичай се прави нещо средно между томбола, викторина и "бързи, смели, сръчни"… Таман се бях откачил от простира (след 60°-овия баир се бях понамокрил) и след като се изтрясках в гредата пред спалнята за пореден път, мислех да покажа на последната си консерва риба "кон боб яде ли", когато Ачо мина, и ни връчи по един номер в ръцете без да се престарава в обясненията какво всъщност е това (бахти дългото изречение!!)… Тъй като за втори път се озовавам нейде в планината на 8-ми декевмри със същия комплект хора, имах що-годе бегла идея какви издевателства със самочувствието ми предстоят… "Бързи, смели, сръчни" протича чат-пат по следния начин: Минава Ачо и без да се престарава много-много в обяснениета ти вре една шапка с разни хартишки в ръцете и ти блещи един поглед на среща, който нееднозначно казва "н’дей ма зяпа, ам’ тегли"… Ти теглиш, докато мозъка ти разсъждава трескаво над средновековната полемика "на тоя човек очите ли са му по-големи или носа" и си го скатаваш (изтегленото) нейде между чашката с водка, коняк, ром или каквото си сварил да измуфтиш и консервата с риба… Това дето си го изтеглил е хартишка с номерче, която някак си вътрешно усещаш, че не е инцидентно астрономическо събитие, а ще я използваш и после. Или тя тебе. По-утраканата част от присъстващите охотно и съсвем успешно загубват номерчето си още докато го теглят… Ти, обаче не се правиш на интересен и проявяваш жив интерес към начина, по който ще те направят смешен. Докато се чудиш как да си загубиш номерчето и ти, се вадят китари, акордеони и какъвто музикален инвертар съдържа хижата или си носят музикантите… Излиза най-гласовития предстаител на групата и започва да привиква присъстващите един по един, по ред на номерата… Като се излъжеш да излезеш, ти се дава бойна задача в стил "бате Енчо" от сорта на "разкажи виц, на който никой няма да се смее", "падни за двайсе", "изпий ей това на екс", "изпий онова на екс", "танцувай лебедово езеро", направи това, направи онова… Останалата част от присъстващите те окуражава с нещо средно между виковете на Тарзан и "само Левски" и ако си добра маймунка и направиш каквото социалната среда изисква от тебе, получаваш подарък… В края на мероприятието си си оставил гласните струни в атмосферата на помещението и си достатъчно пиян, за да продължиш нататък с пиенето…

Всъщност е интересно! В крайна сметка, цялата тая разходка си я нправил за да ти е забавно – безмислено е да избягаш от града, да се качиш горе и да се нальоскаш, накиркотиш, гипсираш, омажеш, намажеш или какъвто глагол има за това в нашата родна реч омайна сладка. Пък и така магарията ти ще се помни по-дълго… За капак, от както живеем във век, по-голям от 20, фотографията си я носим в джоба, така че ти ще бъдеш заснет от доволно количество бляскащи и мигачщи апаратчета, телефончета, пудриери и сапунерки, в някой случаи и с камери… И ще бъдеш публикуван в нетя, та да могат всички негови ползватели да те видят как правиш лицеви опори на половин кило водка или целуваш мъж…

Имах някакъв мерак да разказвам на дълго и на широко кой какво направил, кой как нацапал "калниците", ама няма… Ако ще ме обвиянвате, мога да се оправдая, че съм се напил и съм забравил… (има снимки) 🙂 Причините са две: Едно, че потроших всички правила за блогване с тоя пост (е няма таквиз дълги постове!), второ, че дори и да разкажа, вероятно на много хора ще им се стори детинско или тъпо, или де да знам какво… Мина някой друг ден оттогава и ежедневието отново ми промива мозъка… Пак ме занимават бази данни, корпоративен софтуер, лицензи, работни потоци и многослойни архитектури… И на мен вече ми се струва не толкоз забавно… Нали се сещате – като те натопорчи работата с късите срокове, сгустените шефове и големите изисквания и някак забравяш да се усмихваш… Трябва да помниш все повече и повече детайли и подробности, и неохотно отстъпваш от спомените си, само за да намериш място в главата си за новия дизайн или променената архитектура… Търсиш спасение за психиката си от технологичния свят, и го намираш в най-технологично възможното нещо – интернет… Членуваш в социални мрежи, имаш блог-два, акаунти в големите месинджъри и форуми… И всичко това с неясна идея – може би за да присъстваш в ежедневието на хората, може би за да не загубиш връзка с тях… Но каквото и да правиш, всичко опира до социалния контакт… онзи истинския… Няма социална мрежа или месинджър, способни да те снабдят с усещането да седнеш да пиеш със стар прияятел или да се правиш на идиот и всички да ти се радват… Итс ал абаут дъ сошъл, мамка му и няма по-подходящо място за това от планината! … Поне не, ако работиш в IT сектора… Та, следващия път като ви "гръмне главата" от софтуер, натоварете се с приятелите си, колегите си и още по-добре конкуренцията (поне в провинцията се знаем) и се качете в планината, вдетенете се максимално, отпуснете се, натряскайте се и ще ви мине… И после свръх сгустената физиономия на шефа ви ще изглежда някак по-смешна… А и ваша снимка с някой сеньор девелопърите на конкуренцията, прегърнати, пияни и да си вземате наздраве, може да докара на шефа ви ако не чисто нова, белокоса прическа (според размера на бизнеса), то поне качествено учуден поглед… Наздрве!

Rewind

Сутрин. Събуждам се от чуруликането на птчики… Отварям очи, фокусирам безуспешно в продължение на 40-на секунди, когато проумявам, че всъщност ми е замъглено заради дъха ми и си затварям устата… Оглеждам се, не било птички, ами някой от събратята ми по спалня, и не било чуруликане, ами му шумели найлоновите торбички в раницата… Толкоз по приятното събуждане, усмивката ми се стопява. Ставам, а главата ми остава на леглото. Послушно си я вземам, монтирам си я обратно върху раменете, въоражавам се с четка и паста за зъби и слизам да отсраня проблема с кристалната картина. На излизане не се изтрясквам в гредата, щото вече имам изработен условен рефлекс. За сметка на движението, което ме предпази от близка среща с дървото отгоре имах близка среща с дървото отдолу – едното от ‘сичките стръмни стъпала, решило, че няма да е дълго 20 сантиметра, ами 8, което предизвиква действие от моя страна, описано в научната литература със звучния глагол "сурнах се". Взех завоя на стълбите на скорост и едва успях да спра до мивката, където, очевидно водата беше без пари, щото целия китайски народ беше решил, че сега е момента да си измие зъбите, ръцете или там каквото му създава проблеми с ХЕИ… Слизам в помещението, където празнувахме, като предварително настройвам психиката си за гледка като след паднал самолет… Напразно, хората се изпонапроготвили, Ачо командори наляво-надясно, като от време на време се провиква "Тръъъгваме", което пък предизвиква учудени погледи от страна на всички… Поглеждам четката си въпросително, все едно очаквам да ми каже "ади беееее, ко чакаш", но вместо нея ми го казва Ачо. Изкомандорен се юрвам нагоре да стягам багажа, който за щастие не е особенно разплут – каквото смъкнах в столовата се изяде и изпи, оставаше да прибера само някой друг чифт мръсни чорапи. Щастлив, че тоя път групата няма да чака мене, слизам долу, като на излизане от спалнята се изтрясквам отново. Предполагам, че екстремното слизане по стълбите е успяло да изработи условен рефлекс от първия път заради по-високите дози адреналин при сурване, от колкото при изтряскване в гредата, което пък е притъпило рефлекса на изтряскването. Обръщам се и поглеждам гредата жално – това ми беше последната близка среща с нея, помилвам я с умиление, една сълзичка се стича от дясното ми око, което пък по принцип гледа с трийсетина градуса по-ляво от лявото… "Живота е тежък, ще се оправиш и без мен", прошепвам й аз и тръгвам, без да се обръщам назад… След малко иззад мене се чува "Туп, аааа, тупур, тупур, тупур" – очевидно следващия след мене си е взел довиждане и с гредата и със стълбите…

В столовата или както там се нарича помещението за групово пиене и йедене в хижите, навалицата я няма. А! Оказва се че една или две от групите тръгвали по-рано и всичките ми притеснения за изтичащото време и чакащите хора били напразни. Лошо няма, така успях да си направя едно кафе и да изпуша цели две цигари с него. Котката от гара Левски се обажда в стомаха ми (не, все още не съм я "отделил"), аз вдигам компресията в червата ми на "макс" с думите, "мълчи и мъркай, в Русе ще те пусна"… Допивам си кафето с кеф…

Аз, Главан и ром на слизане Въоръжени с остатъка от алкохола, потеглихме надолу. Обичам да слизам. Голям кеф ми е. Едно, че докато слизаш, всичката хубава гледка е пред очите ти, второ, че раниците са леки, трето, че глвата ми е пълна с приятни спомени. И с алкохолни изпарения. Тоя път, обаче, за сефте ми се случи баир дето ми е бил навъсен на качване, да ми се опре на слизане. Времето беше качило малко градусите и снега очевидно беше започнал да се топи, като това по някакъв известен само на биолозите начин е свързано с листопада под снега. Той от своя страна се превръща в някакъв естествен лубрикант, а това прави слизането не по-малко екстремно от сутрешното ми сурване по стълбите. На едно от всичките опасни места, опитвайки се да имитирам известните скиори-слаломисти се лъзнах и паднах. Падането продължи известно време, и тъкмо си мислех, че това е по-бързия начин да се транспонтирам до долу, когато пред мен се появи камък. Остър. Заострен нагоре, по-точно. И очевидно имаше намерение да ми препречи пътя. Траекторите ни се засякоха в едно особенно чувствително място за мъжете, въпреки неистовите ми опити да използвам силата на триене, подобно на спирачките в автомобилите. Спрях, благодарение на мъжествеността си. И я оставих на камъка отгоре… После разбрах, че всички я подминавали и учудено гледали какво е това творение на природата, аджебъ…

За да притъпя болката наблегнах на алкохола, който пък прояви телепортиращото си действие и докато се усетя, в игри и закачки бяхме стигнали до цивилизацията. Изпонасъбрахме се в хотела на девойките от Свищов, които пък заради някакво изкривяване на времевия-пространствен контимиум бяха всичките в ресторанта. Служителите на хотела, като ни видяха, дръпнаха кепенците, затвориха кухнята, приключиха касите и дойдоха да ни съобщят с мазна усмивка, че вече не работят с клиенти, което пък въобще не ни трогна и ние с още по-мазна усмивка им отвърнахме, че "ние си носим…".. И докато девойките се чудеха какво е това на гърба ни, какво е това на краката ни и защо въобще сме облечени така, музиканте изпълниха оная магия в стил "влизам, пея, излизам", действие съпровоедено с моментално изваждане на телефони и апарати както от присъстващите от Свищов, така и от нас самите.. Картинка от събитието:

 

   
2007-12-09#06-12-28 От тоя момент нататък, със или без тяхното съгласие, нашата съдба и съдбата на девойките от Свищов някак се преплете, най-малко, защото всички заедно, около 80-100 човека се натоварихме във вече "любимата" ми месомелачка с марка Siemens… И ако на идване беше тъпкано, то за ситуацията на връщане още няма прилагателно в българския, затова обикновенно я описваме с фраза от рода на "ибало сий майката"… В подобна тъпканица е достатъчно да си смъкнеш дзипа на гащите и ще станеш баща на близнаци, три китайчета и ще забременееш от негър… Но с повечко алкохол и иху-аху и това го преживяхме… На гара Левски вече имаше жертви на рома и умората, една от които беше Ачо… До Горна Оряховица той успя да си придаде външен вид на труп и се наложи да го прострем на джама, барем уветря, което пък, придружено с викове "всички ще умрем" изцъкли погледите на пътуващите в отсрещните влакове… Малко по-късно и останлите паднахме жертва на умората и по стар обичай, пътуването до Русе излезе спокойно, безоблачно и безаварийно…
 
Успяхме, върнахме се, живи и здрави, никой не загубихме, въпреки че съмнението тегна над нас един два дена след това, докато всички се обадят, че са живи… По влакове не спахме, двуметрови преспи не ни се наложи да тъпчем, виелици не ни вяха… Събрахме се всички групи, дори и повече от колкото трябваше, видяхме се със старите приятели, пихме, ядохме…. Синоптиците не познаха, а това което показаха в новините не се случи на нас… Може да сме имали късмет… Ит кан би дон! И те така…. Наздраве!
хепи енд

pre-8-ми декември – Да ийда или да не ийда?

пост #1 от 2…

8-ми си е 8-ми… Не съм го пропускал… Откакто съм студент де… Пък и нямам намерение… Както казва един колега – 8-ми е доживотна присъда – празнуваш ли веднъж, празнуваш цял живот…

Много хора намират празника за поредния повод да се нальоскат… До козирката. И над нея. И нищо повече… И аз съм бил така… Правиш резервацийка, отиваш на кръчмичка, после на дискотечка, после на шкембенце в някой хоремагоподбно подобие на заведение… После поне до пролетта се говори как Пешо са натряскал и паднал върху патрулка и как полицаите си помисли, че са го убили, щото бил мъртво пиян. Или как всички загубили Ангел (падежа е верен! – не се е загубил сам, а хората, които са го носили, го загубили)… Или как Цецо спал на пейката и се събудил без подметка (това е една друга история). Да де… ама … това с какво се различава от всеки петък/събота?

Миналата година, същия тоя (загубения и после намерен) Ангел, взе че ме замъкна в планината. За 8-ми декември. Заедно с още 50-на човека. Е няма място за сравнение. Върнахме се с близо 2000 снимки (1986), което си е показателно… На каквато и кръчма да отидете, ако ще и Преслава да ви пее на уше, пак не вярвам, че ще си изкарате по-добре. Не съм убеден, че разбирам народопсихологията, в частност причните, които карат студентите да се отпуснат така, но е вярно, че хората стават други в планината. Незнам, вероятно изчезва необходимостта да демонстрираш самочувствие. И социално положение. А може да е просто защото го няма стреса, колите, шума, мръсния въздух, забързаните хора, смръщените физиономии… Няма нищо от обичайния ни хабитат… А може да е заради красотата на пейзажа. Така или иначе е яко. 

Миналата година случихме на време. На ниското беше мъгливо, студено, влажно, противно. Време, в което никой не иска да е махмурлия. А горе, в планината, там където бяхме, беше слънчево. За по къс ръкав. Не бе, сериозно – по къс ръкав бяхме! Освен това горе няма махмурлук… Чист въздух или по-ниско атмосферно налягане, не знам коя е причината ама няма. Ей тъй. Нцъ – няма. Събуждаш се, ‘се едно преди два часа си се родил. Свежарка. Затова и като дойде на дневен ред "8-ми декември", почти не се замислихме, като казхаме "…на планина!"…

Да де… ама… Тая година времето е ужасно. Всъщност, зависи от гледната точка… Тая година сме в Троянския балкан. Хижа Васильов. Ще ходим с влак. Ние тръгваме от Русе… около 30 парцала… От София иде група от 14 човека… А от Словения (или Словакия беше – бъркам ги малко двата щата) – още двама… И за да ни е възможно най-интересно, новините са правени специално за нас:
 

И всичките са от последните два дена. Планинската служба казва:

ПРЕПОРЪКИ: лоши условия за туризъм
КОМЕНТАР: Снежната покривка е от 10 до 70 см, на много места навята на преспи.

Ужас! А на някой хора им харесва. Имало приключение така… За мене това значи предимно две неща… Първо: един Господ знае дали ще стигнем и до къде всъщност ще стигнем… И второ: със сигурност няма да ни извозят с автобуси до хижата (както е по план). А това значи да се "катерим". В 70 сантима сняг. По баир. Аз не обичам баири!! Обичам, ама като слизам… ‘Ич не обичам да се качвам… Съответно, бях решил да се откажа. Но ентусиазЪма победи. Пък и каква ми е алтернативата – да остана и да отида на кръчма. Тцъ – мерси! Освен това, ако трябва да съм реалист – най-вероятно, съвсем логично, ще си закъсаме с влака след гара Левски (пази багажа), така че ще прекарам 8-ми във влак, а с това малко хора могат да се похвалят… 🙂 Във влака има парно… И ще е горещо… А това може да означава, че имам шанс, за втори пореден 8-ми декември да се разходжам по къс ръкав… 🙂 И за разлика от добре организираните екскурзии, походи или както искате го наричайте, сега никой няма идея каво ни чака, а това си е тръпка… Или ако не е тръпка, то поне е интересно…

Само терояита на вероятностите може да каже дали ще се съберем и трите групички и ако се съберем с кого ще се видим, щото глада си е глад, и някой може да падне жертва, и да го изядем… Този пост написах за това – така или иначе мислех да понапиша нещо за 8-ми декември, та ако не успея да се върна от този поход, да се знае, че съм драснал и аз някой ред. Освен това, ми се ще да ви помоля, ако в понеделник или най-късно вторник, ако не постна продължението на тази историйка, моля ви, ама много ви моля, обадете се на някого (планинската спасителна служба или националната гвардия, например) да дойде да ни спаси… Ние ще сме някъде около Троян… Хеликоптерите няма как да ни пропуснат, защото с нас ще е един колега с огромна глава… Тя се вижда от Луната, че какво остава за хеликоптер….

следва продължение, …или поне така се надявам…