Upcoming live webcasts

Абониран съм за един от бюлетините на Microsoft… Обикновенно е пълен с информация за предстоящи webcast-ове (още една дума без аналог на български). Днес пристигна следното:

Upcoming Live Webcasts

.NET Framework

No upcoming December .NET Framework webcasts are scheduled.

 

Upcoming January .NET Framework Webcasts

ASP.NET

No upcoming December ASP.NET webcasts are scheduled.

 

Upcoming January ASP.NET Webcasts

BizTalk Server

No upcoming December BizTalk Server webcasts are scheduled.

 

Upcoming January BizTalk Server Webcasts

Business solutions

No upcoming December Microsoft Dynamics webcasts are scheduled.

 

Upcoming January Microsoft Dynamics Webcasts

Exchange Server

 

Upcoming December Exchange Server Webcasts

 

Upcoming January Exchange Server Webcasts

Internet Information Server (IIS)

No upcoming Internet Information Server (IIS) webcasts are scheduled.

Watch IIS webcasts and take part in virtual labs.

ISA Server

No upcoming ISA Server webcasts are scheduled.

Watch live and on-demand ISA Server webcasts.

Office Editions and Products

 

Upcoming December Office Webcasts

 

Upcoming January Office Webcasts

Security

 

Upcoming Security Webcasts

SharePoint Server

 

Upcoming December SharePoint Server Webcasts

 

Upcoming January SharePoint Server Webcasts

SQL Server

No upcoming December SQL Server webcasts are scheduled.

 

Upcoming January SQL Server Webcasts

Systems Management Server

No upcoming December SMS webcasts are scheduled.

 

Upcoming January SMS Webcasts

Visual Basic

No upcoming Visual Basic webcasts are scheduled.

Explore database development with Visual Basic webcasts and virtual labs.

Visual Studio

No upcoming December Visual Studio webcasts are scheduled.

 

Upcoming January Visual Studio Webcasts

Windows Server

No upcoming December Windows Server webcasts are scheduled.

 

Upcoming January Windows Server Webcasts

WTF??

Само аз ли работя преди Коледа?! Мрън!

И защо по дяволите ми пращат празен бюлетин?! Мрън!

хах…

хах…!! Едно отдавна забравено чувство: Разбрах, че след два дена имам изпит… С колегите предприехме железен план за действие… Ето го:

план за евакуация

Това, което не се вижда на снимката е обилно количество водка…

Всъщност: едва ли! Ония дни останаха в миналото… Просто снимката ме разсмива… 🙂

Плява!

Лексикон за програмисти

Програмист съм. Имам блог. Що па да не се включа и аз…? Иде реч за една блог игра, започната от Майк Рам… Ей ги и мойте отговори (ако на някой му дреме де):

 

На каква възраст бяхте, когато започнахте да се занимавате с програмиране?

Сефте съм побарнал компютър нейде между детската градина и втори клас, когато майка ми работеше в тогавашното БРП. Имаше един чичко, който ме пускаше на Правеца си да цъкам. Въобще нямам идея какво съм цъкал… Бях се зарибил, обаче, защото си спомням, че след това ме бяха завели да си играя с едно момиченце (бях на гости), играехме си на "семейство" и аз вместо да съм съсредоточен върху продължението на рода, бях нарочил един стар телевизор (Опера или Стадион) за компютър (щото имаше 5-6 копчета отпреде, под кинескопа) и усърдно се опитвах да обясня на девойката какво съм научил, и да я убедя, че компютъра е много по-забавен от куклата и…

Близо 20 години по-късно – нищо не се е променило!

Как се случи? Кой ви запали по програмирането?

"Студио Х". Не, сериозно. Всъщност, не помня как се казваше мухлясалата рубрика – едва ли е било "Студио Х", но гледах един филм за някакви шпиони и много ми допадна идеята за картотека с електронни досиета. Малко по-късно, някъде около осми клас, ми попадна един поувехтял брой на "Млад конструктор" (бях му фен), където наред с електронните схеми, които почитах като икони, се мъдреше и сорс на програма за електронна картотека (брой първи от 1986-а година, ‘бах маама му – какви неща помня!). На Basic, разбира се. Изнудих един познат – след двойна заплаха за убийство по особенно жесток начин и ритуално заличаване на рода му от лицето на Земята, той склони и ми даде Правец-а си. За една седмица. Ах, какъв правец беше…! Голям, бял. С две (цифром и словом – две) флопита. Още не мога да забравя звука им като се инициализират… Огромен тумбест зелен монитор! Хванах сорса от списанието и докато не го въведох не спрях! Красив, процедурен код… С няколко подпрограми…. GOTO-та не бяха прекалено разхвърляни – абе код-мечта!

Въвеждах дълго. Програмата имаше 1530 реда по BASIC-ското редоброене, на 1520-я токът спря! Ей тъй – цак и спря. Ни вопъл, ни стон! Ако щете вярвайте! Седях около десет минути като изхакан в топките (имам спомени, че наистина ме боляха). След това теглих една майна, върнах Правеца, пропуших и пропих и започнах да се занимавам с аналогова електроника…

И понеже въпросът е: "Как се случи? Кой ви запали по програмирането?" – изчерпах електрониката, завършвайки електротехникума в Русе и влязох компютърни системи и технологии в Русенския университет.

Какъв беше първият език, на който започнахте да пишете?

Basic. Ама от оня, хубавия… С редовете…

Каква беше първата истинска програма, която сте написали?

Като изключим опита за картотека, няколкото програми дето рисуваха усмивчици по 386-та в електрото, сефте се почуствах, ъ-ъ-ъ, как да кажа, истински програмист – първи курс в РУ с първата ми програма на Delphi…

РУ има зали за свободен достъп, където освен браузър, студентите можехме да използваме култовото изобретение на тогавашния мрежов софтуер, бич за всеки нормален потребител и мрежов администратор, както и за самата мрежа – NetWriter (имам подозрения, че то е писано от Ал Кайда). В мрежата на залата се логвахме с факултетните си номера и практически не знаехме кой кой е. Номерата бяха публикувани в локалните страници на ВУЗ-а. Обикновенно падаше голямо търсене… Събрах две и две и написах малко програмче, което можеше по име да ти даде факултетен номер и по факултетен номер да ти върне име. Култово… Истинското чувство, искрата, се появи, докато седях на последния ред в залата и гледах по мониторите как хора, които не познавах, използват програмата ми… Още ми е кеф, като си спомня… До преди това нямаше плам…

Програмката, разбира се, имаше about екранче, на което учтиво предлагах на всеки, който има затруднения със курсовите си работи по програмиране да му окажа помощ… срещу известно финансово възмездие… 🙂

Какви програмни езици сте ползвали до момента?

Basic. Pascal – в турбо версия и в Delphi средата, с обекти и без… Абе много пишех на паскалеца… После поумнях и започнах да проектирам повече и да пиша по-малко :-)… C и C++… Но не дръзнах да навлеза в windows програмирането със C++ и да остана во век и веков усакатен ментално :)… Вместо това научих Delphi и после мигрирах на .NET… Та, Visual Basic (.NET-ския, WSH-ския, VBScript-ския, ASP-ския), C#, ASP.NET, Perl, PHP, SQL (за MySQL и MS SQL), HTML със и без Х-кса отпреде, JavaScript, CSS, ActionScript, MXML, цялата армия XML-ски формати, Prolog (леле как ми липсва тоя език). По много малко от Ruby, Python, Java и Assembler…

Какво беше първото ви професионално назначение и какво научихте оттам?

Инсофт. Малко русенско фирме. 2003-та година. Наеха ме, съответно и обучиха за web разработка. Тогава сефте прописах web-базирано. На Perl. Perl все още беше рулиращия език по интернетя, а CPAN-а беше нещо като мол-а на разработчиците… После се появи PHP и уби всичко професионално в web програмирането… Блях!

Един адски ценен урок научих. Използвай силна платформа. От гледната точка на разработчик, това е почти същото като DRY принципа, но философски погледнато има различен смисъл: За софтуера, който тогава пишех бях започнал (не я довърших) да пиша библиотека с компоненти. IE6 позволяваше да си напишеш собствен компонент и да го добавиш в страницата като всички останали обикновени тагове. Използвах много скрипт и всъщност се оформи нещо, което силно напомня, примерно, за днешното ExtJS. Поне по замисъл… Ако тогава имах силна платформа, било то AJAX технология, или компонентен фреймуорк или дори .NET (1.1 тъкмо се разчуваше) щяхме да продуцираме много по-качествен код, много по-добър продукт и днес фирмата щеше да е … вероятно все още по-напред на пазара… Ясно е, че е нямало как да се сдобием с технология, която ще излезе след 5 години. Тъжното е, че виждам много програмисти и фирми да работят сега по същия начин, както ние тогава, през 2003-та…

Ако имахте днешните си опит и знания, бихте ли се захванали с програмиране отново?

Разбира се. Само ме е страх, че може би нямаше да мина по същия път, а съм убеден, че ако бях минал от "другаде" нямаше да мога сега да се наричам "професионален разработчик".

Кое е най-важното за програмирането, на което бихте искали да научите начинаещите разработчици?

Това от горните две точки. Първо – мислете за платформата… Ако имате кекава основа, разкаляна такава, как ще съградите небостъргач? Второ – мислете за качеството на продукцията ви – ако направите две дървени колибки със сламен покрив, това не ви дава правото да се наричате архитект на небостъргачи. Затова – отворете си очите и учете… Дипломите от университетите не са случайни. Да, има много мъзгоч, който трябва да се изчисти от учебната програма, но "пропилявайки" годините си във ВУЗ-а, ще научите много повече, от колкото си представяте – включително неща, които нямат кой знае колко общо с програмирането…

Пряко следствие от горните две е, че болшинството млади IT кадети въобще не могат да видят къде е стабилната основа, какво ти дава, защо е хубава и въобще не искат да чуят за изграждане на добро професионално реноме, а камо ли за качество на продукцията. Гилдията страда – клиентите са недоволни от бозите, които им се продават, а IT фирмите умират от глад за квалифицирани кадри…

И още нещо – намирам думата "програмист" за меко казано неуместна, да не кажа обидна… Програмирането отдавна не е програмиране. Според мен трябва да бъде "разработчик", тъй като професията изисква много креативност, буден дух и почти винаги иновации. Затова, шшш алоу – младите, бъдете разработчици, а не програмисти или бозаджии…

Кой е бил най-забавният ви спомен като програмист?

Твърде лично е… 🙂

 

Ще ми се да видя на Стан, Мимката и на Ростислав отговорите 🙂 …

Абсолютен свят

Лаконично:

    • recycle-logo В моят абсолютен свят има правила.
    • Хората, които пишат правилата ги спазват.
    • Хората, които бдят за спазването на правилата ги спазват.
    • Всички хора избират кои да са тези, които пишат правилата.
    • Хората, които пишат правилата внимават, защото могат да им се случат лоши неща, ако на останалите хора не им харесват правилата.
    • Правилата се наричат закони.
    • Цялата тая картинка се нарича демокрация и за да работи е необходима нация.

На тая вълна ме "настрои" един лют спор във bgdev.org наскоро. Ако в действителност искам нещо, то е българска нация. Нищо повече. Вярвам, че ни трябва много малко, за да превърнем България в чудесно място за живот. Проблемът е, че ни трябва по много малко от всеки поотделно. Да отидеш да гласуваш, да си хвърлиш боклука в кошчето, да се усмихнваш по-често, да кажеш какво мислиш и една камара други свръх незначителни малки неща, формиращи националното самосъзнание, което все още ни липсва…

Трябва да призная, че се замислих по темата. Чудесно звучи утопията за свят без тъпи хора, без цигари, без Internet Explorer и Java (за последните три съм тотално против и съм готов да се бия!), свят където има ‘апче за всяка болежка, свят без цигани и чалга, свят с чиста природа… НО! Хората са устроени така, че мислят и чувстват диференциално, т.е. относително, а не абсолютно… Не можем да знаем кое е добро, ако не сме видели кое е лошото, не можем да знаем кой е умен, ако не сме виждали простак, не можем да обичаме една музика, без да мразим друга. А за да работи тази схема винаги, (за капак) хората се пристастяват към състоянието си – рано или късно, след като постигнем сбъдната мечта или желание (колата, която толкова искаме; оная секси колежка; мечтаната работа) я приемаме за даденост и всеки опит тя да ни бъде отнета е грубо навлизане в личното пространство. Казано с други думи – колкото и да доближим реалността до абсолютният ни свят, ще открием само, че и той е относителен… Теорията на относителността… 🙂

С някой абсолютни светове се забавлявах искрено… Някой пък са безумно невъзможни… Опитайте се да си представите какво ще стане, ако някой от желанията за абсолютен свят ‘земат, че станат реалност:

Ако махнем чалгата, скоро след това ще замразим … фолколора например … или пък … класическата музика …

Ако можем да се телепортираме, вероятно ще се оплакваме как ни болят бъбреците от толкова сглобявания и разглобявания на тялото ни…

Ако циганите изчезнат, ще намразим… ниските хора, примерно… Или пък рижавите…

Ако тъпите хора изчезнат, … неее, те не могат да изчезнат… 🙂 Но ако ‘земат, че изчезнат… няма да има от кого да се възмущаваме… Кой ще ни ядосва…? И с кого ще се бъзикаме…? Въобще – тъпаците, селските идиоти и обикновенните мухльовци вкарват онзи дестабилизиращ коефициент в уравнението, заради който животът е непредсказуем… Ако тъпаците изчезнат, животът ще заприлича на една дълга партия шах…

Ако всички сме красиви, ще променим идеала си за красота и отново ще има грозни…

Ако всички харесваме работата си, как ще разберем? Имам предвид – нямаме база за сравнение – няма да знаем какво е да не харесаш работата си… Освен това – ако си харесваме работа, това означава, че ще се пенсионираме на мястото което сме започнали сефте… Моята първа работа беше опаковчик в цех за пирони .. 0о … Не, мерси!

Ако Земята е екологично чиста и възстановим екологично равновесие, скоро след това пак ще я замъсрим – все пак, преди има няма двеста години Земята е била чиста…

Ако няма Internet Explorer опънсорсърите ще мразят Safari…

Ако всички пиехме ABSOLUT, нямаше да има "Flirt, зелена ябълка" и нямаше да пия водка. Това е друга тема… 🙂

Изобщо – светът е станал такъв, не заради някой могъщ политик или заради тайно съглашение на мистично общество. Не е заради християнството, исляма, будизма или поклонничество към Манчестър Юнайтед и/или Левски. Не е дори, защото хората са глупави, егоистични, извратени и/или дебели. Не, заради циганите не е, и заради Азис не е. Такъв е, защото ние сме го направили такъв. Не всеки поотделно, а всички взети заедно, глобално.

Stellaris_Yin_Yang Във вселената има равновесие. Винаги ще има. Докато умират звезди, ще се раждат нови. Докато има идиоти, ще има и нобелови лауреати. Докато има грозни, ще има и красиви. Докато има лоши ще има и добри.

Закон за запазване на енергията:

Енергия не се създава или унищожава, тя само се превръща от един друг вид във друг.

Третия принцип на механиката:

Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Според мен и двете казват едно и също нещо. От различни гледни точки…

Въпреки, че ще повторя Събев: не ни трябва да променяме нищо. Това е абсолютният свят. Всичко останало ще се случи от самосебе си. А на българите… на българите ни трябва само нация…

 

P.S. Комшията сцепи мивките! Това наричам аз абсолютен свят!

5 предимства на бедственото положение при обилен снеговалеж

 

За тези от вас, които не знаят, не се досещат или не гледат телевизия – в Русе е обявено бедствено положение… От има-няма ден-два насам… Заради снега… Тая година много дойде… Вероятно на пук на миналата, когато пък въобще не валя… Дано и с почивките да е така, щото миналата година на нито една не отидох, тая на две се точа да ийда… Та докато си тънехме в сняг до гуша ми хрумна, че както всичко в природата и бедственото положение си има и предимства, освен очевидните и добре познати недостатъци… Драснах ги на едно листче и ги гарнирах със снимки от събитието:

1. Не работиш

Бедствено положение в Русе Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) не можеш да работиш. Най-малкото защото не можеш да стигнеш до работното си място. Градския транспорт не работи… Той в мирно време само се прави, че работи, че какво остава за обилен снеговалеж!! Такситата не работят – всъщност около 90% от тях са изпозакъсали на средата на улиците и са затрупани до тавана… Кметът е забранил използването на автомобили, а онези неща, които само закона за движение по пътищата класифицира като превозни средства (става дума за маршрутките) могат да стигнат само до първата спирка, щото като се качат хората в тях и затъват, въртят гуми и не стигат до никъде… Единствения начин да се добереш до работното си място е да вървиш пеша. Ако то се намира на около 10-на километра от местоживеенето ти имаш около 2-3 часа вървене… Да кажем три, щото е неизбежно по пътя да не срещнеш някой познат да пиете по кафе… Същата формула важи и за навръщане – хоп още три часа (нормалните хора си тръгват от работното място по-рано, така че в края на работния ден да са си по домовете)… И като добавиш час, час и половина обедна почивка, излиза че трябва да въврвиш по 6 часа, за да работиш половин… Нали се досещате, че никой не си прави труда дори да помисли да дойде на работа…

2. Шефа не работи

Бедствено положение в Русе Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на рабта пеша, само защото имаш фобия от шефа, той най-вероятно няма да е там… Възможните причини за това са две:

Причина 1. Шефа има красив, мощен, спортен и най-важното нисък автомобил. Красивите ниски спортни автомобили са изчезнали от местата на които са били паркирани още преди бедственото положение да е било обявено, тъй като снега ги е затрупал… Ако шефа ви има неблагоразумието да си паркира красивия нисък спортен автомобил пред блока или къщата, че всички да го гледат и да му се възхищават, той най-вероятно там в момента няма нищо и комшиите си разхождат псетата върху него, редовно препикавайки му антенката на покрива… Ако шефа е що-годе умен и е паркирал в просторния подземен гараж, то при първия опит да изкара красивия си нисък автомобил оттам ще се провали, защото колата е пркалено ниска и ще се движи под снега, лишавайки шефа ви от каквато и да е било видимост… А дори и автомобила да не е толкоз нисък, то най-вероятно шефа ви не иска да си разваля фацата, слагайки вериги на гумите…

Причина 2. Шефа ви има огромен мощен джип. В този случай дори 70-сантиметровия сняг по улиците няма да се опре на вашия шеф… За сметка на това, тъй като той притежава возило, проходимо в бедствените условия, то той най-вероятно ще трябва да кръстосва шопинг центрове, козметични студия и магазини през целия ден с жена си, тъй като любовникът й има нисък спортен автомобил…

Бесмислено е да ходиш на работа, когато шефа го няма, защото няма кой да ти каже какво да правиш, няма кой да види как си го свършил, няма кой да ти плати… Ако си шеф – безмислено е да ходиш на работа заради точки 1 и 3…

3. Колегите не работят

Бедствено положение в Русе Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на работа, само защото онова говедце Унуфри ще направи мили очички на шефа или заместник шефа и ще натрупа точки, докато ти бедстваш, то те най-вероятно няма да са там… И те точно като тебе страдат от невъзможност да отидат на работа… Привилегировани са само онези, които живеят близко до работното си място, но те най-вероятно ще си помислят, че е безмислено да ходят на работа, защото няма да има никой друг, освен тях, а един безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) придобива комплекси от диагнозата си и прави всичко възможно да скрие от хората че е безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик…

4. Никой не работи

Бедствено положение в Русе Дори и да си безнадеждно психически разстроен, маниакално-пристрастен работохолик (аз) и да отидеш на работа, защото развиваш бизнес и бъдещето ти има нужда от теб (пак аз), то няма кой-знае-какъв смисъл, просто защото никой друг няма да е на работа – нито конкуренцията ти, нито снабдителите ти, нито проклетия интернет доставчик, нито екипите на НЕК, нито екипите на ВиК, нито пък лелката отсреща дето продава банички… На теб ти остава да си седиш на работното местенце, да цъкаш нщо в Notepad-а (в днешно време само на него не му трябва интернет) и да умреш от глад… Това не е продуктивна обстановка… Пък и така и така конкуренцията се наслаждава на незаслужена платена отпуска, която никой няма да отбележи, що да не се насладиш и ти?!

5. Правиш каквото си искаш, не работиш и си имаш оправдание…

план за евакуация Обилен снеговалеж, блокирал пътщията и парализирал едн град да кажем за един ден е нещо приемливо… но когато дните станат повече от един, и дори повече от два, започва да те обвзема паника, че нещо не е наред… Добрата новина за безнадеждно психически разстроените, маниакално-пристрастени работохолици е, че на шефа му е по-гадно, щото той трябва да отговаря за това, което се случва, а е с вързани ръце… Затова – оправдаваш се с шефа… Ако си шеф – оправдаваш се с минисерството на бедствията и авариите…. Ако си министър, оправдаваш се с Господ… Ако си Господ – обади ми се, че имам една-две мечти… След като си се оправдал доволно, причина за тревоги няма, плана за действие е безупречен, място за паника няма и можеш да продължиш спокойно да си джъткаш пасиансчетата, което общо взето можеш да го правиш и на домашната си брамтия, което пък ни връща на точка 1. От друга страна такова бедствие си е доста красиво, та ако не те свърта можеш да се поразходиш, където може да се върви и да се насладиш на снежната приказка:

Бедствено положение в Русе Бедствено положение в Русе

Бедствено положение в Русе Бедствено положение в Русе Бедствено положение в Русе Бедствено положение в Русе

Всъщност – държа да подчертая, че не искам да засягам хората, които пострадаха от обилния снеговалеж или по-точно от несвършената работа на службите по почистване… Абсолютно нормален съм 🙂 и разбирам колко е отвратително да закъсаш насред пътя си, още повече ако имаш малко дете в колата например… Но както обикновенно правя и сега се опитвам да погледна през други очи на събитията и да се посмея "над това, що не бива да му се смее" човек…

Коледата в собствен стил

Преди известно време Събев пусна един пост със звучното заглавие "Всеки блогър със стила си", в който идеше реч за коледната реклама на кока-кола и различните стилове на писане… В случай, че не сте обърнали внимание на линка по-горе, ей го тук въпросния пост… Ето я и въпросната реклама: 

 

 

Получи се много забавно, хората се радваха, блогърите също (тъй де, тъй, нямах предвид, че блогърите не сме хора :-)), а идеята заслужава да се "експлоЪтира" още…

Вероятно всеки, който си има блог, като прочете тоя пост и си казва "Баси, туй как би звучало в моя стил?!" и на всеки му се иска да се види през очите на другите… И тъй като ще е нечовешко (или адски скъпо) да нагърбим някой да пише в характерния стил на 1000 човека, примерно, можем да пробваме следното: Всеки разказва коледната реклама на кока-кола (оная с камионите) в типично негов стил, поства по един линк или трекбек тук или още по-добре в на Събев поста (че в spaces.live.com анонимни коментари няма), всички четем и се забавляваме… Моята версия:

Отварям очи. Не съм се наспал още… Ама някакви звънчета ми звънят в главата и въобще и не показват намерение да се разкарат… Баси, няма да пия бакарди повече! От другата стая се чува едно звучно "тряс" и долита някакъв звук, нещо средно между стържене на вилица в чиния и звук на ъглошлайф (ъглошлайф със "ф" ли се пише или с "в")… Телевизора се е включил, на чалга канала… Понеже съм някакъв вид технократ с аристократично-технологично самочувствие, живеещ във век, по-голям от 20, не мога да си позволя да се събуждам с простите мелодийки на gsm-а, а и той не може да намери сили да ме събуди… Затова се събуждам с телевизора… А понеже съм кръчмарско изчадие, съм си го настроил да ме събужда с местния чалгарски канал… Ставам и се учудвам – по възглавницата ми замазано от виненки, дроздофили или както там се наричат ония творения на природата, които те издават пред шефа, че си (пре)пил предходната вечер… Не, не са мъртви, въпреки че не знам какво би оцеляло на метър от устата ми… Заглеждам се по-внимателно и виждам, че една от тях е насъбрала другите около себе си и очевидно ги забалвява, щото извършват някакви движения подобни на гърч от смях и тропат с по четири-пет краченца по възглавницата… Баси, няма да пия бакарди повече! Звънчетата пак започват да ме тормозят и аз решавам, че е време да отида да изпия едно кафе, барем ми се оправи главата… Оставям виненките да се забавляват… За отрицателно време се нанасям в гащите, обувките, якето и фащам пътя… Слизайки надолу, още в асансьора, забелязвам, че звука от звънчетата се усилва и става някак по-ритмичен. Обвинявам кръвта си, която, според скромните ми познания по медицина, е нахлула в главата ми, докато съм се обувал, и понеже концентрацията на бакарди в нея е по-височка от необходимото ми е образувала някаква бледа форма на халюцинация… Асансьора спира без да има хабер на кой етаж спира понеже е от старичките модели, онези от преди изобретяването на електронната лампа… Опитвам се да вдигна крак и да взема половин метровата разлика между мнението на асансьора за височината на пода на първия етаж и това на самия първи етаж… Безуспешно… Спъвам се, както само асансьор може да ме спъне и политам напреде с мисълта, че имам около половин метър разстояние за да предприема мерки да спра … и звук на звънчета в главата си… Не спирам… Свличам се по стената като снежна топка по джам, а в главата ми прозвучава едно мощно "Хо-хо-хо, Весела Коледа"… Баси… о_0 Това наистина ли го чух?! Следва натрапчива мелодийка, припяваща "празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа" и … звънчета … Сериозно се замислям, това снощи в чашата ми абсент ли беше или бакарди… След около 30-секундни напъни, установявам, че дори не помня къде съм бил снощи… Взимам завоя иззад блока и ченето ми увисва до земята… Някакви свръх червени камиони, дълги на цвят, заели целия път… Карат плътно един зад друг… Тези хора къде са се учили да карат!! Виждам един бакшиш, излязал от таксито, гледа и попържа, очевидно впечатлен от шоферските умения на драйверите на червените камиони… След десетсекунден период на учудване, в главата ми пак долита звук на звънчета и чак тогава осъзнавам, че той всъщност идва от камионите.. или атмосферата около тях… Забелязвам огромните надписи на тях, очевидно са голяма корпорация и се чудя, тия дали работят върху на Microsoft платформата или нещо друго… Само че, надписите нещо не мога да ги разчета… Кьора са, зяпам, гледам… Тцъ – не става! Замислям се аз въобще виждал ли съм кристално от както станах, и дали въобще нося очила, контактни лещи или апарати за нощно виждане, но паметта в мозъка ми ми връща същото като предния път – "Disk boot failure. Insert disk and press any key."… Решавам, че нямам остъкление и започвам да си рочвичкам из очите, барем се оправи картината… Какво пък – с телевизора така правя… и с монитора… Откривам … дроздофила … Милата, заблудила се е и се е завряла в зъркела ми… Вече виждам, тогава разчитам надписите на камионите, "кока-кола" били, аз съм фен на кока-кола, обичам кока-кола, пия по седем кока-коли с една ракия, снощи пих много кока-коли с бакардито, искам и сега кока-кола, как хубаво ще ми се отрази една кока-кола след този махмурлук… кока-кола, КОКА-КОЛААААААА!! Един от шоферите забелязва потеглите ми лиги и метва една бутилка, отварям си я с кеф, сядам на едно бордюрче, паля цигара и се наслаждавам на живота…. "Празниците идват, коледа е тука, ля-ля-ля, винаги кока-колааа"… 🙂

е-е-е какво пък!

Някаква гадина надава вой! Люта чалга долита от съседната стая … Отварям очи … Ослушвам се.. Нещо като подобие на жена се дере, че искала много мъже … Нещо средно между метеорологичен балон и розова метла… Оффф.. ! Телевизора.. опитва се да ме събуди.. Бахти жалкия опит! Но, успя – мама му стара !@$##@$%^%&.. Ставам, почесвам се на път за банята… Закусвам, обличам се, заминавам на работа… Асансьора спира на първия етаж.. Върло – с хъс спира! Едва ли можеше тоя асансьор да ме изджаска по-силно.. Все едно съм в кухненски миксер… Събуждам се… Чак сега… Е-е-е какво пък – важното е, че се събудих преди да се опитам пресека която и да е улица… Навирам тапите в ушите, пускам мъ-ръ-зъ-то … Сега пък някаква надава вик, че не било честно оня да си тръгне така … Оффф.. ! Едно "цък" и оная спря да се провиква в ушите ми.. Май е все още прекалено рано за чалга… Стигам до спирката.. Жииииваа душа няма! И мъртва няма… Бах мама му!! Пустинен пейзаж… Като в уестърн – чува се свистенето на вятъра, а една найлонова торбичка се протъркалва през улицата… Поглеждам си часовника – ох.. закъснаявам .. с цял час! За работа. Е-е-е какво пък .. аз съм полу-държавен служител извършващ полу-творческа дейност… мога да си позволя да закъснея… Облягам се на спирката … няма автобус.. Иззад ъгъла се подават две баби и половина, сякаш ги е било срам да седят самички на спирката… Оглеждам се пак за автобус, с идеята да запаля цигара докато чакам.. Няма… ни зелен, ни червен, ни тролейбус, нищичко… Представям си физиономията на връз-дбеличкия си шеф докато ми обяснява как творческия труд трябва да се извърша по час, действие, съпроводено с обилно количество отделена лига от негова страна.. Оффф.. ! Паля цигара, вдишвам с нескрито задоволство … бррр…жжжж…иихххцхжж.. Бам! – едно от малките автобусчета се изтопосва на спирката и таман да се засиля да се качвам, оня дръпва задна и се паркира преди спирката.. Е-е-е какво пък – таман ще си изпуша цигарата… Минават 5 минути… Минават 6 минути… Минават 10 минути… Минават 11 минути… Минават 15 минути… Какво – повтарям ли се? А мене питате ли ме какво ми е …!!? Някъде между 17-та и 18-та минута отзад се задава маршрутка.. викам си – "а’нтакаааа" и се приготвям да се кача.. В този момент забелязвам как шофьора от паркираното пред спирката автобусче скача с плонж на кормилото, а кондукторката се хвърля да натиска педала на газта, автобусчето изревава все едно има двигател и се цопва баш пред мене – не мога да го заобиколя отпред, не мога отзад… Е-е-е какво пък, ще изтърва маршрутката, ама ще се возя седнал в нещо, по-голямо от тоалетна… Качвам се, сядам на първата седалка, пускам мъ-ръ-зъ-то … Минават 5 минути… Минават 6 минути… Минават 10 минути… Минават 11 минути… Минават 15 минути… По едно време се унасям… За да се разсъня, смъквам тапите и се обръщам да видя какво става зад гърба ми .. ААААА!! Стряскам се! .. Пу-пу-пу – плюя в пазвата.. Разни хора се намачкали зад мене.. Натъпкали се като.. е нямам такава дума в речника за сравнение.. Че то на киселите краствички в буркана им е по-комфортно… Е-е-е какво пък, представте ли си какво щеше да е в маршрутката? 2080 Оффф – баба! … Пуританското ми възпитание не ми позволява да остана седнал.. поглеждам тъжно към тълпата отзад, таман се завързва някаква интрига… Един дядо дърпа за елечето друг дядо, обяснявайки му че поповете по  комуниза трябвало да се крият, щото щели да ги избият .. това, съпроводено с енергично (за дядо) тропкане с крак, което пък се случва върху крака на една жена на средна възраст… Точно на думата "избият" дядото тропва по-силно с крак, жената изврещява на умряло и си вдига инстинктивно крака, ритайки дядото в задницата, което го кара да залитне и да се провеси на опонента си – друг дядо… Той от своя страна за да освободи уморените си плещи от товара вдига ръце, забравяйки че е с бастун и закача на една женица в сравнително по-малко средна възраст полата.. Тя се дръпва викайки, а от тарапаната шофьора се размърдва, (какво?! бил е задрямал!?!?), аз ставам за да освободя място на едното от сичките бабета … Шофера пали автобуса, но не тръгва… Бабата вижда мястото и облещва един поглед – виждам как зениците и се разтварят… Ехидна усмивка грейва на сбръчканото и лице…  Засилва се към седалката и докато се опитвам да и кажа "заповядайте", тя ме прегазва и се намества на моето (бившо) място .. Мдаа.. Е-е-е какво пък, направих добро.. Промъквам се през тълпата да си заема място до прозореца… Виждам тролейбус.. зад нас!! Празен!! АА!.. Шофера също го вижда, настъпва газта и тръгва, както и Шумахер не може… Едно бабе, прелетява покрай мене, разбивайки се в женицата на по-малко средна възраст… Чувам как подобието на двигател реве, а шофера с изплезен език настъпва газта до дупка за да навакса пред тройлебуса … Кондукторката се опитва да стане … и най-сетне успява… а шофера набива спирачките щото вече сме стигнали до втората спирка… При това оная баба дето прелетя покрай мене, сега литва в другата посока и се изпльосква в на контрольорката краката .. Тя я поглежда снизходително и я прескача първо с единия крак, после с другия… Бабе – совалка… … От втората спирка се качват още хора.. Тъпканица!! Млада девойка се обляга на мене.. Усмихвам се от задоволство.. тя се обръща да види какво има зад нея.. Спирам да се усмихвам.. Ужас.. !!! Е-е-е какво пък, можеше да е мъж… Автобуса пак потегля и девойката се изтрясква отгоре ми.. едва ли в секса е толкова буйна… Измучавам от болка.. Тя се обръща и ми казва "извинявай" и измежду редките и зъби се прокрадва сивкаво-зелена струйка дим.. Обръщам се надясно да видя причината заради която тази девойка влезе в живота ми толкова брутално и виждам … Шер!! Певицата! Шер бе!! Офф…!! Кондукторката .. мяза на Шер.. 1:1 направо! Подавам си скромната инвестиция в това, което те наричат транспортна фирма. Тя го взема и ми подава едно умирисано билетче n-та употреба… Притежателят му преди мен е ял пица.. Автобуса спира, бабето-совалка прелита в посока към вратата точно когато дядото дето тропка по много решава, че е време да слезе.. В резултат й тегли един от вуле и бабата се озовава на спирката… Шофера с изплезен език настъпва газта, а бабето-совалка се опитва да догони автобуса… Успява с едната ръка да се хване за парапета, докато автобуса все повече ускорява… Вратите се затварят, а бабето виси… Дядото с бастуна и тегли един .. бастун.. в сурата с думите "Как се е вкопчила гадината… ", бабето пада и се овъргалва в пепеляка около спирката… Е-е-е какво пък, отзад нали идва тролейбуса.. Пускам си мъ-ръ-зъ-то отново, а оттам се чува: "Уморих се да прощаааваам.. Уморих се да те чааакам.. Колко ще ми струваа, за да спре да ме болиии… "..

Мразя проклетото вмирисано подобие на транспорт, което наричаме градски транспорт!! Мразя и монопола, защото ако нямаше монопол, олигопол или както му е там името на това, щях да мога да си избера къде да се возя.. Сега единствения ми избор е пеша или в буркан с кисели краставички, който на всичкото отгоре и не пристига на време…