Светът е такъв, какъвто го виждате…

helping_hands

Сряда. От шибаните сряди… Сроковете са изтекли, работата е несвършена, пари няма… Шефовете ти мърморят, близките ти само изискват от теб, а ти не знаеш как ще докараш 2 + 2 да е равно на 4… Тегаво… Хладно напрежение и тиха паника са обладали ежедневието ти…

Работиш в университет.

Обяд…

Искаш обедната почивка да мине възможно най-бързо за да се върнеш и да довършиш работата си… А ти си човекът, който някога е твърдял “трябва да се почива качествено, без почивка не можеш да си пълноценен”… Всичко те дразни, искаш времето да спре и всички да изчезнат.

Решаваш, че ще обядваш в университетската лавка, защото там обяда е най-бърз и сравнително евтин. В местния фолклор, университетската лавка се нарича още “тенекията”, “тенекето” или “Рубин”… Влизаш и … както винаги … виждаш бясна опашка от студенти, докторанти и тук-таме доценти, ректори и всякакви преставители на академичното общество, нареждаш се. Лавката е на самообслужване. Понеже си редовен клиент, лелките те засичат отдалеч и едва ли не от вратата още ти вземат поръчката. Докато опашката се изреди, твоята поръчка е готова.

Пред теб на опашката: намахан студент, от тия дето си прекарват свободното време във фитнеса, буца, арогантен, и една връз чорлава, ниска студентка. Тапа. Студента те побутва от време на време несъзнателно с лакет, което те дразни изключително много, а студентката се мотае из краката ти и всичко на всичко ти пречи да си вземеш поръчаното. Което, нали, те дразни… Правиш физиономии, сумтиш, опитваш се да игнорираш. Но не можеш. Студентката се лута напред-назад, неориентирано, нещо побутва отпред и ти вече си готов да и извиеш врата само заради липсата на експедитивност. “Не може така, как пък всички кифли в тоя университет могат светкавично да се оправят в тая лавка, а тая не може…!!?” Разгеле, студентката накрая успява да омаже целия си тост с майонеза и кетчуп и решава да се разкара от опашката, най-сетне нещо продуктивно от нейна страна! При опита да се измъкне от опашката, обаче, се препъвва в теб, залитва и се бухва в намахания студент, което и печели меко-казано-студенти погледи както от твоя страна, така и от негова. Тоста и пада на пода, според закона на Мърфи – с намазаната страна към земята и се чува звучно “пляс”. Тя съответно се навежда, взима го, издухва го един-два пъти, очевидно ще го яде… Мислиш си “не може да си толкова загубена”, изпитваш бясна неприязън, искаш едва ли не да го заличиш това същество, само и само да не замърсява генния фонд!

Тогава, докато тя се изправя, виждаш лицето и. Разпознаваш го.

Девойчето има някакъв недъг, вроден може би, лицето и е видимо изкривено, тялото – провлечено на една страна. Може би нещо при раждането се е случило, може би някакво заболяване… Виждал си това лице по коридорите на университета и дори си се възхищавал на силата и смелостта, която това малко човече има да се нареди рамо до рамо с “нормалните”. А сега, ти си в роялта на “нормален” и дори изпита злоба към нея… Намаханият студент също я забелязва… Може би и той като теб се е почуствал зле, че е осъдил студентката прекалено бързо, а може би не. Но рекацията му те смайва: той и помага да стане и и предлага да и вземе нова закуска, за негова сметка, за дето тя си е изтървала нейната… Тя притеснено отказва. Той остава още по-притеснен, че тя не е приела жеста му…

Светът за момент спира да се движи и нищо от денят ти до тук вече не е толкова важно. Нещо в гърдите те стяга, засяда буца в гърлото ти. И си мислиш…

За пореден път си осъдил някой прекалено бързо. Включително студента… Не си предполагал, че той е способен на състрадание, както и че тя има причина да не е толквоа експидитивна, колкото ти се иска.

За пореден път си обвинил някой, който няма нищо общо с живота ти, за това че те дразни, че ти пречи и че ти съсипва деня.

За пореден път си забравил, че светът е такъв, какъвто го виждаш, а животът – какъвто го направиш.

Но се усмихваш… Защото ще запомниш жеста на младежа, а не недъга на девойката. Защото за пореден път разбираш, че има добро. И че то ще напомни за себе си, дори и да го забравиш. И защото щастие има и то е постоянно до теб, само трябва да му се усмихнеш…

Лелката ти подава обяда, ти си плащаш. Казваш “Благодаря” с разтреперан глас. Но и с усмивка…